НОЩ


Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван, 
неспирен дъжд бразди студените стъкла. 
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам 
            през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори 
един развратник стар с едно полудете; 
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец 
            на стария хотел.


Разбит и уморен, нападнат от съня, 
стражарят най-подир прибира се самотен; 
остава в мрака зъл едно да бди окото 
            на пътния фенер.


Като река лъщи асфалтът под дъжда. 
Дърветата трептят измръзнали и мокри. 
Зловещо някъде под някой нисък покрив 
            барабани чадър.


При този тъмен звук нощта се сепва сякаш, 
уплашена сама от свойта пустота, 
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът 
            и мойта самота.


1928 г.